През тялото й премина ледена тръпка. Все още не беше късно да каже на Катрин част от истината, или дори цялата истина. Само че… не смееше. Чувстваше се като кукла на конци, която трябва да се подчинява на своите господари. И да вярва в Предопределението.

Тя се наведе над пергамента и започна да пише много внимателно, обяснявайки с най-големи подробности какво се бе случило току-що и какво се готвеше да направи Катрин.

Попечителят на Джулиет беше изпратил шестима мъже, които щяха да я придружат до дома. С тях пристигна и кратко писмо, в което Ричард Хиксли изразяваше неодобрението си от факта, че Катрин ще пътува с племенницата му. На Катрин не и бе трудно да го разбере. Джулиет беше богата английска наследница. Такава бе и Катрин, но беше ирландка. Не за пръв път се сблъскваше с английската надменност. Някои англичани възприемаха ирландците единствено като народ от диваци.

Това нямаше значение. Важно бе само едно — най-после си отиваше у дома. От месец насам времето се влачеше умопомрачително бавно. Катрин изгаряше от нетърпение да стъпи върху плодородната земя на южна Ирландия. Изгаряше от нетърпение да се прибере вкъщи, в замъка Аскийтън — здрава каменна крепост, построена в далечните средни векове на един от островите по река Дийл.

Манастирът се намираше на по-малко от половин ден път с карета от Шербург, където ги очакваше малкият кораб, с който щяха да прекосят Ламанша. Пътят към Шербург не бе оживен и часовете отново се провлачиха мъчително бавно. Но монотонността на краткото им пътуване бе нарушена към обяд, когато покрай тях мина група пътуващи артисти. Единият от мъжете беше опасно красив и доста самонадеян и дързък. Очите му не се откъсваха от Катрин. Искаше да се запознае с нея и бе повече от настоятелен. Тя се опита да не му обръща внимание, но беше поласкана и смаяна от интереса му. Накрая, явно демонстрирайки артистичния си талант, той изкриви лице в изражение на дълбока покруса, направи реверанс с украсената си с пера шапка и се отдалечи заедно с трупата.