Момичетата и техните придружители пристигнаха на пристанището и веднага се качиха на кораба. Мъжът, който водеше групата — сър Уилям Редууд, ги посъветва по време на краткото пътуване през пролива да останат в каютата си. После ги информира, че ще отплават на зазоряване и че ако вятърът е благоприятен, ще стигнат до Дувър още през нощта или най-много призори на следващия ден. Джулиет мило му благодари и двете момичета останаха сами в каютата си.

Катрин отиде до страничния люк и се взря в тъмните води на залива. Над пристанището бавно се спускаше здрач. Самотна бледа звезда блещукаше на небето. Тя се разтрепери от вълнение. У дома. Преди това бе само мечта. Скоро щеше да бъде реалност. Беше на прага на ново начало и нямаше търпение да срещне щастливото бъдеще, което несъмнено я очакваше.

Катрин спеше дълбоко, но изведнъж се събуди с вик. Бе сънувала пролетните ливади на Мънстър. В съня й Хю беше жив, а тя бе млада булка. Тръсна глава, за да прогони глупавия сън и едва тогава забеляза ярката слънчева светлина, която струеше през единствения люк на каютата. По нея разбра, че утрото отдавна е отминало. Корабът бе потеглил без нито тя, нито Джулиет да разберат. Катрин усети объркване и смътно безпокойство. Какво я бе накарало да се събуди така внезапно? И какви бяха тези странни, скърцащи шумове над главата й?

Тогава тя чу звук, който не бе чувала никога през живота си. Оглушителен гръм. Нямаше нужда някой да й казва какво е това. Веднага позна. Беше оръдие. Сърцето на Катрин замря. Тя се помоли на Исус, на Господ и на Дева Мария още да е заспала, още да сънува. Но се чу нов гръм, още по-близък и по-силен от предишния и Катрин разбра — о, мили боже! — че това не е сън. Господи, бяха ги нападнали!

— Джулиет!

Джулиет рязко скочи, а Катрин се завтече към люка, но не видя нищо, освен невероятно яркото зимно слънце, което висеше над безкрайното, изумително спокойно сиво море. Целият пейзаж навън създаваше илюзията за един идеален ден.